Романът започва някак монотонно и неясно. Легендата за Минотавъра, едно момче с бича глава събира навалица на селския панаир, спомени от Втората световна, един мъртъв войник неочаквано се завръща вкъщи. Всичко започва да се преплита и да добива смисъл. Типично за нещата на Георги Господинов. Досущ като “Естествен роман”, историята постепенно се оформя и те вкопчва в прегръдката си. Една след друга, като на конвейер, започват да се роят и други истории. Големи амплитуди от усещания. Пасажите с безумните проекти на Гаустин, есето на социалистическите ученици за живота им през 2000-та година, последствията от неутронната бомба, ме накараха да се смея на глас. Темата за обезлюденото градче, за заточението на село и мисълта как един малчуган няма друг избор освен да наблюдава през прозорчето на мазето какво се случва навън, почти отрониха сълзи от очите ми. Точно това е литературата – усещания. Една творба те впечатлява, докарва ти голяма гама от емоции и усещаш, че нещо значимо се е случило. Нещо завинаги остава в сърцето ти и невидимо определя дали произведението наистина си струва.
Лабиринтът продължава да се разраства. Благодатна тема – оказва се, че лабиринти има навсякъде около нас. Живеем в една плетеница от улици, стълби, миризми, звуци и усещания. Ние самите сме изтъкани от лабиринти. Малко след средата, книгата отново става леко монотонна. Нещата започват да се припокриват, смисълът на доста абзаци е един и същ като на предишните. Все по-често срещаме изброяване от типа на “спах в Грац, Любляна, Сплит и Торино”. По-скучните пасажи в една книга са неизбежни, но и полезни за нейното развитие. Така силните моменти се открояват по-ясно, читателят ги усеща по-добре. Финалната фаза на романа оправдава неговото заглавие. Тъжна, но и много завладяваща, което е по-важно. Гасиш нощната лампа, навън вече е светло. Мъчиш се да заспиш. Въртиш се, припомняш си култовите пасажи и изречения. “Представяхме се, казано накъсо, като изпуснати комунисти в Космоса”. “За проектът Прет-а-порте от презервативи се погрижи лично той”. “А баба му и дядо му, те нямаха никакъв шанс, бяха толкова бавни. Баба му първо трябва да си сложи очилата, тя никога не знае къде са, после да намери творбата с противогаза, да извика дядо му, който сигурно ще е някъде при кравите. Това определено правеше повече от секундите, които са отпуснати”...
Георги Господинов пише топло, създава едно уютно чувство за плътност. Изключително чувствителен човек с невероятно фин стил, който малцина притежават. Ако беше музикант, щях да го опрелича на Стинг. Ако беше футболист – на Сократес или Зинедин Зидан. Богатият му житейски опит, в комплект с ловкото прескачане от история в история, разказите за различните точки на планетата, които е посетил, го правят космополитен. А това е ключово, за да те помнят и извън пределите на родината ти. “Физика на тъгата” заслужава да бъде удостоена с Нобелова награда. Разбира се, до голяма степен там нещата се определят от различни политически фактори, а не толкова от литературата. Добре че Господинов е дисидент по душа – това определено е плюс за него. Искрено му пожелавам успех и задочно му стискам ръката. Ще препрочета книгата и ще вниквам все повече в нея. Сега я оставям да отлежи...
