Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

вторник, 24 май 2011 г.

Защо Спас Делев не може да струва 3 милиона

Guess who’s back !!! Отново е време за спортен материал – точно месец след последния такъв. Да си призная, напрежението и тревогата около премиерата на “Истории от Квартала” изпиха цялото ми вдъхновение. За щастие, вихрушката от емоции вече премина и е крайно време да наваксаме пропуснатото. Надявам се да съм ви липсвал. Днешната дата (24 май) като че ли не е случайна – нека това да бъде началото на един своеобразен Ренесанс за блога ми и за мен самия.

От доста време Спас Делев е обект на сериозен интерес от страна на чуждестранни клубове. През зимата се размина с трансфер в руския Волга Нижни Новгород. И може би за добро. В момента той е най-горещият млад играч у нас. Вече го искат двойно повече отбори. Говори се за суми от порядъка на 1,5-2 млн евро. Английското издание “Sky sports” дори го определи като потенциална звезда от сериозен европейски калибър и го оцени на колосалните за българските стандарти 3 млн паунда (4,5 млн евро). Таблоидът не пести суперлативите за Делев и го нареди редом до имена като Чичарито, Нойер, Бускетс и Уилшър.

Големият въпрос е дали Спас наистина струва толкова пари...

Що се отнася до спортно-техническите му качества, отговорът категорично е “да”. Всеки тийнейджър може да изброи силните страни на нападателя от село Ключ – той е бърз, техничен, борбен, хладнокръвен е пред гола, оставя си сърцето и белите дробове на терена. Вярно, не винаги взима правилните за отбора му решения, но отдавам това на твърде крехката му възраст - едва на 21 е. Отскоро е и национал. Като изключим головата машина Гара Дембеле, Делев безусловно е най-острият футболист в родния шампионат.

В най-великата игра обаче, при определянето на това колко струва даден футболист, от доста време участват и редица други фактори. Най-грубо казано, един състезател се продава не само на терена, но и извън него. Лоби. Това е ключовата дума, която търсим. Без стабилни позиции и връзки на мениджърско ниво, един играч, независимо колко е класен, моментално е принизяван до нивото на много по-слаби негови колеги. При едно посредствено първенство, цената му автоматично се сваля многократно.

А българският футбол в момента е именно това – компрометирана неплодородна нива без пъдар. Спас може да е талантлив колкото един Модрич, докато беше в Динамо Загреб например, но за повечето западни скаути той си остава нищо повече от един приличен млад играч от клоаката на Европа. Нашите футболисти от отдавна са считани за малко по-добри от утайката на континента и респективно няма как да донесат солидни приходи на работодателите си. Липсата на пари пък връзва ръцете на босовете за купуване на нови класни попълнения и всичко продължава да се върти в един омагьосан кръг.

Изключения като Станислав Манолев, Ивелин Попов, Цветан Генков и Валери Домовчийски са твърде голяма рядкост, на фона на общата помия. Всичко се продава за по максимум 300-400 К евро. Какво да кажем за съседите от Източна Европа – Сърбия, Румъния и Хърватска, с които винаги гледаме да се отъждествяваме, нищо, че вече са далеч пред нас във всяко едно отношение? Те правят луди пари от трансфери. Неслучайно миналата година Попето справедливо изригна, че западните ни съседи "са като пепелянки и при всяка сгодна възможност гледат да пробутат играчите си, независимо, че много от тях не стават за нищо". Сръбските Партизан и Цървена звезда на практика се издържат от ежегодните продажби на младоците си (Йоветич, Обрадович, Деян Лекич и т.нат.). За Динамо Загреб важи същото. Хърватските “плави” даже трябва да ни служат за абсолютен еталон в бранша – юношите им се котират средно за по 4-5 млн евро, а преди няколко месеца Арсенал дори бе готов да брои цели 20 млн за децата-чудо Милан Бадель и Матео Ковачич. Румънците са малко по-назад с материала от сърби и хървати, но и те тихомълком успяват да пласират по някой друг за солидна сума (Чиприан Деак в Шалке, Богдан Станчу в Галатасарай, Кристиян Сапунару в Порто). Гърция и Турция изобщо няма да ги споменавам – там бирата е съвсем друга.

Само ние изоставаме драстично. Причините за това, разбира се, са съвсем обективни. От Франция 98 насам, футболът ни бележи тотален регрес – порой от скандали, почти непрекъснати провали в евротурнирите, на национално ниво сме се класирали за едва един от последните шест големи форума. Нямаме бази, нямаме публика, нямаме интереси! За Бога, секторите за гости на стадионите ни приличат на концентрационни лагери! Можем да се похвалим единствено с чалгари и битови алкохолици на по 19 години. Винаги съм казвал (със съвсем малки изключения), че футболът е огледално отражение на състоянието на една държава. В момента България е последната дупка на кавала – синоним на разхайтеност и непостоянство. Не е въпрос дали шефът ти се казва Здравко Мамич или Димитър Борисов, въпросът е каква е репутацията ти сред останалите европейски страни.

Именно заради тези неща Спас Делев няма как да бъде продаден за 3 милиона паунда. Именно заради тези неща вероятността да заиграе в Лех Познан, Терек или Кайзериспор е много по-голяма от тази да облече екипа на Валенсия или Щутгарт. Александър Тонев няма как да надскочи мрачната си родина и да бъде смятан за по-добър от един средностатистически чешки юноша. Таванът на Момчил Цветанов пък ще бъдат голите му снимки, които собственоръчно пусна в Интернет... Средата, в която се развиват те е пагубна и поглъща всичко по пътя си, като огромен ненаситен паразит. Поглъща всички нас.

Най-лошото е, че светлина в тунела не се вижда...